Смъртта на един човек

Аз не съм преживявала Майкъл Джаксън. Не съм израсла с неговата музика, не съм усетила съзнателно осемдесетте и вероятно умът ми, който не е пребомбардиран от образите на MTV-културата (която всъщност се гради върху неговата музика) не може да разбере за какво точно става въпрос. Не мога да разбера хората, които казват, че с него е умряла и тяхната младост. Непонятно ми е как въобще е възможно някаква публична личност да осмисля младостта ти. Не мога да кажа "да, той е велик" или "да, той е жалък", защото никога не съм го познавала. Но, въпреки всичко това, нещо в мен тази сутрин се обърна, докато четях доклада от първоначалната му аутопсия. В него с подробности се описва състоянието на тялото на Майкъл, многобройните следи от пробождания, счупените при сърдечния масаж ребра, това, че не е имал коса (сякаш някой е мислел, че косата му е истинска). За своя висок ръст е тежал само 50 килограма и тн и тн и тн. Развенчаването на Майкъл Джаксън върви с унищожителни темпове. Въпросът е кому е нужно то.

В самото начало Майкъл е феномен. В края си той е просто развалина. Целият му публичен живот е една ужасна и тъжна история. Едно момче, лишено от детство и тормозено от деспотичния си баща, което в един момент целият свят превъзнася, но когато малко по малко започва да се превръща във freak, същият свят стъпква отново в калта. Майкъл се подлага на повече от 10 операции, които да направят носът му тънък и чип, а не широк и сплескан. Защото според баща му негроидният нос на сина му е адекватна причина да упражнява върху него физически и психически тормоз. Майкъл създава "Невърленд", където децата да изживяват детството си така, както той не е могъл. Което му донася обвинения в педофилия. Логично, нали?

Всичко това, разбира се, е просто мнение, а всъщност това са фактите: носът на Майкъл никога не е падал, а момчето, което през 1993 г. го обвинява в сексуален тормоз, вчера призна пред света, че тогава баща му го е принудил да излъже заради пари.

Не знам защо изписах всичко това. Не знам и защо отделям внимание на смъртта на човек, чийто заклет фен никога не съм била. Просто се замислих се колко жестока е човешката ни природа. Като лешояди се надвесваме над чуждата трагедия, предъвкваме я, подиграваме се с нея, със задоволство изваждаме всичките вътрешности на показ. Храним се от разлагащото се зрелище. Премятаме кървавите парчета от чуждия живот и от него след нас остават само кости. Майкъл Джаксън според мен е един от най-самотните и неразбрани хора на този свят. Нека поне след смъртта му бъде оставен на мира.

искам

Искам да ме изслушваш, без да ме съдиш.

Искам мълчанието ти, не съвет.

Искам да ми вярваш, без да изискваш.

Искам помощта ти, но не и да решаваш вместо мен.

Искам грижите ти, но не и да ме обезличаваш.

Искам да ме гледаш, без да проектираш твоите неща у мен.

Искам прегръдката ти да не ме задушава.

Искам да ме окуражаваш, без да ме насилваш.

Искам да ме подкрепяш, без да се нагърбваш с мен.

Искам да ме защитаваш без лъжи.

Искам да си близо, без да ме завземаш.

Искам да познаваш моите черти, които най-силно те отвращават.

Искам да ги приемеш, без да се опитваш да ги промениш.

Искам да знаеш...че днес можеш да разчиташ на мен... Безусловно.

Хорхе Букай

За хората и ледниците

Хората само минават през живота ти. Складираш ги на една стара дървена етажерка – навсякъде си ги напъхал – вместо книги, списания, изрезки, хвърчащи наръфани листчета. Някои поизтупваш отвреме-навреме, други – отдавна си забравил. Хора, физиономии, искрящи пролетни дни, смях, радвате се взаимно на любимото парче, пуснато в любимото ви място... Днес мястото вече го няма. И човекa го няма. Не, че е умрял. Може би е по-лошо – отдалечили сте се. Сякаш всеки е стъпил на своето парче лед и когато сте стояли заедно, долепени, от топлината ледниците ви са започнали да се топят. Душата ви е започнала да се оголва и сте се уплашили – от това, което сте видели в другия и от това, което се е показало във вас самите. И бавно, неусетно, всеки е потопил ръка във водата и е оттласнал своето парче лед в съответната посока. Или без посока. Нанякъде. Само и само да се отдалечи. Да бъде сам и да си докаже всичките неща, които иска да си докаже. Да си намери други приятели, друга работа, друг дом, друго “Аз”. Не че не може да се видите пак – всеки ще има по няколко нови слоя върху себе си. Ще сте щастливо изненадани и усмивките ви ще стопят окончателно леда под краката ви, докато не усетите твърдата земя на истинското приятелство. Без думи ще се разберете и ще си простите всичко, най-вече безгласните несъгласия. Или пък набързо ще размените по две думи и ще се отправите целенасочено към своята си нова посока. “О, толкова се радвам, че се видяхме! Но сега трябва да бързам, трябва да мина с ледника на годишен технически преглед. Знаеш как е. Ще се видим пак”
Хората само минават през живота ти.