Смъртта на един човек

Аз не съм преживявала Майкъл Джаксън. Не съм израсла с неговата музика, не съм усетила съзнателно осемдесетте и вероятно умът ми, който не е пребомбардиран от образите на MTV-културата (която всъщност се гради върху неговата музика) не може да разбере за какво точно става въпрос. Не мога да разбера хората, които казват, че с него е умряла и тяхната младост. Непонятно ми е как въобще е възможно някаква публична личност да осмисля младостта ти. Не мога да кажа "да, той е велик" или "да, той е жалък", защото никога не съм го познавала. Но, въпреки всичко това, нещо в мен тази сутрин се обърна, докато четях доклада от първоначалната му аутопсия. В него с подробности се описва състоянието на тялото на Майкъл, многобройните следи от пробождания, счупените при сърдечния масаж ребра, това, че не е имал коса (сякаш някой е мислел, че косата му е истинска). За своя висок ръст е тежал само 50 килограма и тн и тн и тн. Развенчаването на Майкъл Джаксън върви с унищожителни темпове. Въпросът е кому е нужно то.

В самото начало Майкъл е феномен. В края си той е просто развалина. Целият му публичен живот е една ужасна и тъжна история. Едно момче, лишено от детство и тормозено от деспотичния си баща, което в един момент целият свят превъзнася, но когато малко по малко започва да се превръща във freak, същият свят стъпква отново в калта. Майкъл се подлага на повече от 10 операции, които да направят носът му тънък и чип, а не широк и сплескан. Защото според баща му негроидният нос на сина му е адекватна причина да упражнява върху него физически и психически тормоз. Майкъл създава "Невърленд", където децата да изживяват детството си така, както той не е могъл. Което му донася обвинения в педофилия. Логично, нали?

Всичко това, разбира се, е просто мнение, а всъщност това са фактите: носът на Майкъл никога не е падал, а момчето, което през 1993 г. го обвинява в сексуален тормоз, вчера призна пред света, че тогава баща му го е принудил да излъже заради пари.

Не знам защо изписах всичко това. Не знам и защо отделям внимание на смъртта на човек, чийто заклет фен никога не съм била. Просто се замислих се колко жестока е човешката ни природа. Като лешояди се надвесваме над чуждата трагедия, предъвкваме я, подиграваме се с нея, със задоволство изваждаме всичките вътрешности на показ. Храним се от разлагащото се зрелище. Премятаме кървавите парчета от чуждия живот и от него след нас остават само кости. Майкъл Джаксън според мен е един от най-самотните и неразбрани хора на този свят. Нека поне след смъртта му бъде оставен на мира.