В търсене на смисъла човекът седна при реката. Взря се в повърхността й от разтопено сребро, в мекотата на камъчетата по дъното, в безкрайно извиващите се ленти на водораслите, които му се струваха ту като ръце, протягащи се да достигнат недостижимото, ту като змии, ту като ивиците, които висяха от дръжките на колелото на едно дете. Колелото беше червено, детето го беше възседнало, а пръстите на левия му крак докосваха асфалта. Пред детето и колелото му лежеше дълъг път. Пътят се се извиваше, изкачваше се и се спускаше отново, мамеше с близост детето и то с усилие изкачваше баирите и с лекота се пускаше бързо по надолнищата. Студеният насрещен порив пълнеше очите на детето със сълзи, но на лицето му се разливаше блаженство. От вятъра понякога ивиците на колелото плющяха. Но това беше много отдавна.

Човекът се отпусна в прегръдката на високата трева и се взря в небето. Вятърът, който беше толкова високо, че сякаш можеше с един полъх да обхване целия свят, чертаеше с облаците картини. Човешки лица се сменяха с фантастични образи на чудовища и животни. Човекът се опитваше да ги разпознае, чудеше се дали това, което той вижда е плод на въображението му или наистина очертанията бяха толкова изумително ясни. Ето конник, който препускаше на изток, пред него огромен звяр бавно разгъваше опашката си и като че ли се отдалечаваше и конникът не можеше да го достигне. Човекът напрягаше очите си, умът му трескаво опитваше да дефинира това, което те виждаха, но в това време образите вече бяха други, по загадъчни, по-далечни и накрая като че се стапяха и се превръщаха в едно сиво цяло.

Когато видя, че не успява да спечели в тази игра на вятъра, умът на човека премести погледа му от небето. Накара го да се загледа във върховете на дърветата, които се извисяваха от двете страни на реката. Невидим полъх движеше короните им, безшумно шепнеше в листата и образуваше бразди по водната повърхност. Между мощните стъбла на дърветата се прокрадваше сумрак. През тревата в сърцето на човека се промъкна хлад. Струваше му се, че не разбира какво говори вятъра, че отвъд дърветата сумракът се разстилаше плътно и че дръзнеше ли да са увери дали е така, щеше да научи неща, които да го променят завинаги. Погледна отново нагоре. Небето беше променило цвета си. Сякаш нещо горе, отвъд сивата пелена се опитваше да си пробие път. Човекът се взря и видя как светлина поръби пелената и я запали като лист. Сивото постепенно се превърна в бяло. Пламъкът се разгоря и разкри пред очите на човека най-яркото синьо, което някога беше виждал. То звънеше, кипеше и привличаше очите му толкова силно, че човекът не разбра кога шепотът в короните на дърветата беше заглъхнал. Светлината беше пронизала дърветата и си играеше на криеница със себе си между стволовете им. Човекът се изправи, огледа се наоколо, заслушан в тишината, а после погледът му се спря върху огледалната повърхност на реката. В нея той видя собственото си лице и то му се усмихна.