В търсене на смисъла човекът седна при реката. Взря се в повърхността й от разтопено сребро, в мекотата на камъчетата по дъното, в безкрайно извиващите се ленти на водораслите, които му се струваха ту като ръце, протягащи се да достигнат недостижимото, ту като змии, ту като ивиците, които висяха от дръжките на колелото на едно дете. Колелото беше червено, детето го беше възседнало, а пръстите на левия му крак докосваха асфалта. Пред детето и колелото му лежеше дълъг път. Пътят се се извиваше, изкачваше се и се спускаше отново, мамеше с близост детето и то с усилие изкачваше баирите и с лекота се пускаше бързо по надолнищата. Студеният насрещен порив пълнеше очите на детето със сълзи, но на лицето му се разливаше блаженство. От вятъра понякога ивиците на колелото плющяха. Но това беше много отдавна.

Човекът се отпусна в прегръдката на високата трева и се взря в небето. Вятърът, който беше толкова високо, че сякаш можеше с един полъх да обхване целия свят, чертаеше с облаците картини. Човешки лица се сменяха с фантастични образи на чудовища и животни. Човекът се опитваше да ги разпознае, чудеше се дали това, което той вижда е плод на въображението му или наистина очертанията бяха толкова изумително ясни. Ето конник, който препускаше на изток, пред него огромен звяр бавно разгъваше опашката си и като че ли се отдалечаваше и конникът не можеше да го достигне. Човекът напрягаше очите си, умът му трескаво опитваше да дефинира това, което те виждаха, но в това време образите вече бяха други, по загадъчни, по-далечни и накрая като че се стапяха и се превръщаха в едно сиво цяло.

Когато видя, че не успява да спечели в тази игра на вятъра, умът на човека премести погледа му от небето. Накара го да се загледа във върховете на дърветата, които се извисяваха от двете страни на реката. Невидим полъх движеше короните им, безшумно шепнеше в листата и образуваше бразди по водната повърхност. Между мощните стъбла на дърветата се прокрадваше сумрак. През тревата в сърцето на човека се промъкна хлад. Струваше му се, че не разбира какво говори вятъра, че отвъд дърветата сумракът се разстилаше плътно и че дръзнеше ли да са увери дали е така, щеше да научи неща, които да го променят завинаги. Погледна отново нагоре. Небето беше променило цвета си. Сякаш нещо горе, отвъд сивата пелена се опитваше да си пробие път. Човекът се взря и видя как светлина поръби пелената и я запали като лист. Сивото постепенно се превърна в бяло. Пламъкът се разгоря и разкри пред очите на човека най-яркото синьо, което някога беше виждал. То звънеше, кипеше и привличаше очите му толкова силно, че човекът не разбра кога шепотът в короните на дърветата беше заглъхнал. Светлината беше пронизала дърветата и си играеше на криеница със себе си между стволовете им. Човекът се изправи, огледа се наоколо, заслушан в тишината, а после погледът му се спря върху огледалната повърхност на реката. В нея той видя собственото си лице и то му се усмихна.

Смъртта на един човек

Аз не съм преживявала Майкъл Джаксън. Не съм израсла с неговата музика, не съм усетила съзнателно осемдесетте и вероятно умът ми, който не е пребомбардиран от образите на MTV-културата (която всъщност се гради върху неговата музика) не може да разбере за какво точно става въпрос. Не мога да разбера хората, които казват, че с него е умряла и тяхната младост. Непонятно ми е как въобще е възможно някаква публична личност да осмисля младостта ти. Не мога да кажа "да, той е велик" или "да, той е жалък", защото никога не съм го познавала. Но, въпреки всичко това, нещо в мен тази сутрин се обърна, докато четях доклада от първоначалната му аутопсия. В него с подробности се описва състоянието на тялото на Майкъл, многобройните следи от пробождания, счупените при сърдечния масаж ребра, това, че не е имал коса (сякаш някой е мислел, че косата му е истинска). За своя висок ръст е тежал само 50 килограма и тн и тн и тн. Развенчаването на Майкъл Джаксън върви с унищожителни темпове. Въпросът е кому е нужно то.

В самото начало Майкъл е феномен. В края си той е просто развалина. Целият му публичен живот е една ужасна и тъжна история. Едно момче, лишено от детство и тормозено от деспотичния си баща, което в един момент целият свят превъзнася, но когато малко по малко започва да се превръща във freak, същият свят стъпква отново в калта. Майкъл се подлага на повече от 10 операции, които да направят носът му тънък и чип, а не широк и сплескан. Защото според баща му негроидният нос на сина му е адекватна причина да упражнява върху него физически и психически тормоз. Майкъл създава "Невърленд", където децата да изживяват детството си така, както той не е могъл. Което му донася обвинения в педофилия. Логично, нали?

Всичко това, разбира се, е просто мнение, а всъщност това са фактите: носът на Майкъл никога не е падал, а момчето, което през 1993 г. го обвинява в сексуален тормоз, вчера призна пред света, че тогава баща му го е принудил да излъже заради пари.

Не знам защо изписах всичко това. Не знам и защо отделям внимание на смъртта на човек, чийто заклет фен никога не съм била. Просто се замислих се колко жестока е човешката ни природа. Като лешояди се надвесваме над чуждата трагедия, предъвкваме я, подиграваме се с нея, със задоволство изваждаме всичките вътрешности на показ. Храним се от разлагащото се зрелище. Премятаме кървавите парчета от чуждия живот и от него след нас остават само кости. Майкъл Джаксън според мен е един от най-самотните и неразбрани хора на този свят. Нека поне след смъртта му бъде оставен на мира.

искам

Искам да ме изслушваш, без да ме съдиш.

Искам мълчанието ти, не съвет.

Искам да ми вярваш, без да изискваш.

Искам помощта ти, но не и да решаваш вместо мен.

Искам грижите ти, но не и да ме обезличаваш.

Искам да ме гледаш, без да проектираш твоите неща у мен.

Искам прегръдката ти да не ме задушава.

Искам да ме окуражаваш, без да ме насилваш.

Искам да ме подкрепяш, без да се нагърбваш с мен.

Искам да ме защитаваш без лъжи.

Искам да си близо, без да ме завземаш.

Искам да познаваш моите черти, които най-силно те отвращават.

Искам да ги приемеш, без да се опитваш да ги промениш.

Искам да знаеш...че днес можеш да разчиташ на мен... Безусловно.

Хорхе Букай

За хората и ледниците

Хората само минават през живота ти. Складираш ги на една стара дървена етажерка – навсякъде си ги напъхал – вместо книги, списания, изрезки, хвърчащи наръфани листчета. Някои поизтупваш отвреме-навреме, други – отдавна си забравил. Хора, физиономии, искрящи пролетни дни, смях, радвате се взаимно на любимото парче, пуснато в любимото ви място... Днес мястото вече го няма. И човекa го няма. Не, че е умрял. Може би е по-лошо – отдалечили сте се. Сякаш всеки е стъпил на своето парче лед и когато сте стояли заедно, долепени, от топлината ледниците ви са започнали да се топят. Душата ви е започнала да се оголва и сте се уплашили – от това, което сте видели в другия и от това, което се е показало във вас самите. И бавно, неусетно, всеки е потопил ръка във водата и е оттласнал своето парче лед в съответната посока. Или без посока. Нанякъде. Само и само да се отдалечи. Да бъде сам и да си докаже всичките неща, които иска да си докаже. Да си намери други приятели, друга работа, друг дом, друго “Аз”. Не че не може да се видите пак – всеки ще има по няколко нови слоя върху себе си. Ще сте щастливо изненадани и усмивките ви ще стопят окончателно леда под краката ви, докато не усетите твърдата земя на истинското приятелство. Без думи ще се разберете и ще си простите всичко, най-вече безгласните несъгласия. Или пък набързо ще размените по две думи и ще се отправите целенасочено към своята си нова посока. “О, толкова се радвам, че се видяхме! Но сега трябва да бързам, трябва да мина с ледника на годишен технически преглед. Знаеш как е. Ще се видим пак”
Хората само минават през живота ти.

к'ви светли бъднини, спрете земята!

Не обичам да ме люлее, когато съм нависоко. Ако си вървях по улицата, сигурно нищо нямаше да усетя, но на 15-тия етаж животът изглежда малко по-различно. Има изгреви. Има залези. Има и люлеене. 5,4-те по Рихтер ме сепнаха таман докато се ограмотявах във форума на бг-мама за топлата кола маска в домашни условия и ме изтръгнаха много бързо от това тъй обогатяващо занимание. С два скока се озовах в касата на вратата и се втренчих в хартиения глобус на тавана. Не мърдаше, бе! Дали беше някоя от редовните ми психоатаки или наистина майката земя се люлееше? В този момент стомахът ми се преобърна като в гондола. Глобусът явно не беше меродавен, за сметка на това обаче балконската врата извършваше ритмични движения напред и назад, като в хорър, покрай нея и аз и цялата грамада бетон, тухли и подслушвателни устройства под краката ми. Сега е моментът да кажа, че блокът ми е гордостта на архитектурния соцгений, строен по всички параграфи с цел да приюти и закриля творящите в него писатели с леви убеждения. Ако бях в новопостроена готина кооперация щях сигурно все още да съм под касата, в очакване на най-лошото, но моя динозавър ми вдъхва респект, наистина. И все пак на 15-тия етаж илюзиите умират бързо. Седях си аз, гледах хипнотизирано лашкащата се балконска врата и си мислех - с асаньора не мога да избягам, по стълбите има голяма вероятност да ме затрупа и никога да не ме открият, при по-силен трус спира тока, съответно хидрофора и домашния телефон. Глобул го няма. И какво ми остава? Да се моля да оцелея или в краен случай Бог да ме прибере, ако може безболезнено. Наистина е стряскащо! Седиш си под касата (което наистина недоумявам как ще ме спаси, ако трите етажа над мен и 14-те под мен с бясна скорост се сринат; гледахме лайв как стана в Ню Йорк, не е готино), и си представяш, както във футуристичните филми, как камерата се дръпва, избива през покрива и ти оставаш там долу, малка, люлееща се точка, заобиколена от десетки, стотици други такива точки, вкопчили се в стените на кибритените си кутийки, чакащи. Ако 2 минути по-късно има нов трус, напук на всички теории - по силен с едно деление по Рихтер? ... В такива моменти всеки разбира в какво вярва. Всеки мислено или гласно вика не извънземните, не Буда или Том Круз, а Бог. Друг е въпроса дали си го признава. После обаче забравя колко безпомощен е бил в 19:18 на 24-ти май 2009-а.

А сега, останете с прогнозата за времето...

За моето поколение животът в чужбина и липсата на възможности в България е диагноза, която всеки лекува, както може. Едни отлитат на юг, други отлитат на запад, трети теглят чертата на всичко и цял живот остават бармани в "Питие" или се продрусват, други пък се надъхват да променят нещата отвътре, като останат тук, и може би успяват. Това, което ни остава с крайна сметка, е да намерим общия език, златната среда, смисълът на всичко. Да си тежим на мястото и да се чувстваме пълноценни. Работим, печелим, харчим, седим в задръстване, попълваме данъчни декларации, гледаме новини, урбанизираме се. Промиваме се. Аз съм от тези, които обичат бягството. Бягам от асфалта, трафика, работното време, грабвам си чувалчето и отивам на море. Няма нищо по-хубаво на сутринта да изпълзиш от палатката си и слънцето, отразено в морето, да те заслепи. Да се въргаляш в пясъка цял ден, да гъбясаш от водата, да си направиш ветропоказател от двулитрова бутилка "Бургаско", да носиш джапанки, изхвърлени от морето и да се сдобиеш с колие от намерени по пясъка неща. Да разбереш, че огънят ти е достатъчен, за да си сготвиш всичко, което може да ти хрумне, че пясъкът, калта и морската вода са най-перфектните за спа-процедура и че морето измива всичко от теб и излизаш от него като новороден. Мъдрите са казали, че морето няма спомени. Съзерцаваш го и се откриваш. Премисляш всичко, олеква ти, имаш мир. Презареждаш батериите. Възхищаваш се на Творението. Свободен си.

Имам едно лично правило - когато по кината излезе български филм, го гледам. На кино. Правя си културна индулгенция. Даже филмът да не струва, както се случва обикновено, пак се чувствам по-добре и на излизане от салона се надявам следващия път да е по-хубаво. Първият филм на Зорница София "Мила от Марс" беше прекалено олдскуул - прекалено много символизъм, кофти озвучаване, късане на нишката, преекпониране, нелогичности, без връзка с реалността. Винаги съм се чудела защо повечето от българските филми са такива. Може би съм с промит мозък, но предпочитам когато гледам филм, да се открия в него и по някакъв начин да проговори на моя език, а не да се налага да отварям енциклопедия на психологическия символизъм, за да схвана какво всъщност се е случило през последните 90 минути.

Снощи обаче гледах нейната "Прогноза" и се открих там. Това е филм, който малко хора ще разберат, а още по-малко ще оценят. Не знам какво ще намери в него някоя чалга-фея, която не ходи на море, ако няма баня с плочки и поне няколко дискотеки в околовръст. Или човек, който никога не е изпитвал самотата на живота в чужбина, придружена от криза на личността, безсъние и стерилност. Или пък някой, който прекарва дните си като гледа "Скат" и гласува за Волен Сидеров, понеже македонците са българи, сърбите са мръсни шовинисти, а ние сме номер едно и България трябва да е на 3 морета.

Гледайте "Прогноза" - новият български филм, само по кината. Заслужава си билета.

ПРОГНОЗАта е:
Любов и политика в приключенски жанр.

Любовна история на границите – вътре в човека и извън палатката му.

Мъжка история, в която жена е двигател на действието.

Филм за балкански конфликти с хепиенд. Да, има такъв.

Пътуване към идентичността – личната и националната. Пътуване в кръг.

Оптимистичен реализъм - германската преса на фестивала в Манхайм.

Един изпълнен със страст, многопластов филм от многостранен режисьор, който със сигурност ще продължи да ни изненадва. - германска преса.
http://www.forecastthemovie.com/

Младите турци

Докато прелитах над онлайн печата попаднах на това: Скандално американско шоу се подиграва с новото парче на ЛиЛана, Шамара и Снуп Дог.

И аз им се подигравам, защото песента не струва, английският на Шамара (пардон, Биг Ша?!) е на нивото на упътване за корейски масажор за крака с 10 допълнителни функции, а към старлетката от ММ имам лични негативни пристрастия. Снуп е готин, но като изгледах парчето, първата ми мисъл беше - и тоя одъртя и за пари какво ли не е готов да направи. НО изгледах въпросното видео и позаспалото патриотично чувство у мен се събуди. Водещата на американското шоу (което между другото е наречено Young Turks и за да бъде нелепицата пълна е продукция на MSNBC) си позволява да се подиграва не само с ЛиЛанка, но с България. Че акцентът на родната ни "звезда" се усеща - усеща се. Че очевидно парчето е правено и сглобявано по мейла, след необходимия трансфер към сметката на Снуп за направения пиар - няма спор. Но всичко това е видимо за всеки, който разбира от музика и ако Dime Piece трябва да търпи критика, трябва да търпи само и единствено по този параграф. Девойката от "Младите турци" обаче си позволява да коментира страната ни и да намеква, че понеже сме България, не говорим английски, че сме посредствени и единствения начин да станем известни е да преспим с някой известен (тук се включва и световнонеизвестния втори водещ, който поради тъмния цвят на кожата си се изживява като хип-хоп гуру и разкрива тайните на шоубизнеса и личните необходимости на Снуп от сексуални контакти на невежата аудитория). Отврат. Непрофесионално. На нивото на кварталната кръчма, където всеки след третата голяма гроздова се превръща в политически, футболен, исторически и музикален експерт. В линка от vbox7 има няколко имейл адреса на предаването, на които моментално пратих възмутено писмо, което ми беше трудно да напиша в polite-форма, но се постарах. Едва ли ще получа отговор, но това не е важно. Важно е в такива случаи някой да защити българското. Шамарът е циркаджия, ЛиЛана е некадърна и не може да пее, но всичко това няма никакво значение. Когато неграмотни американци, турци, азербайджанци или каквито и да е други -ци се подиграват със страната ти, която със своята култура и история може да ги закопае на 2 метра под земята без право на обжалване, някой трябва да направи нещо. Не ми е известно досега някой от бг-шоубизнеса или сферата на културата да е поел инициативата да изчисти името на България по този повод, но ще следя темата. Ако получа отговор на писмото си, ще го кача, пък да видим, дали младите турци този път ще покажат някакъв професионализъм...

Intro

Влизам с взлом в реалността. Моята и тази около мен, както и в паралелната. Разбивам ключалката, оставям кални стъпки в белия коридор. Преравям всички тайни чекмедженца, надничам под мивката, в пералнята, където се спотайват издайническите мръсни петна на живота, който живеем. Прокарвам пръст по рамката на картината, където някой винаги забравя да избърше. Усмихвам се иронично на сгърчената паста за зъби, от която някой със свръхсили е опитал да материализира нещо полезно, за последно, преди да я изхвърли. Може пък да е свършила тоалетната хартия. Кофти за този, който се е заключил в тоалетната и не намира изход от мизерията, на която се е насадил. Може и обаче за мое очудване пръстта в саксиите да е влажна, кучето да е разходено и дори боклукът да е изхвърлен, така че все пак има някаква надежда. Ще поостана и ще разбера.